Защо са ни нужни синдикатите? Избрана

Не е ли време за промяна?!

В навечерието на Международния ден на труда – 1 май ще се заговори все повече за ролята на синдикатите и по-специално за тяхната роля и значение в съвременна България.

Ясно е, че има противоречиви мнения. Едни нямат доверие и са категорично против синдикатите. Сигурно са прави и има логично обяснение.

За други - синдикатите са необходимост.

Но е факт, че трябва да претърпят коренна промяна, защото в този вид, в който са в България, ще срещат много повече противници.

В  навечерието на Деня на труда искаме да припомним какво се е случвало преди повече от 100 години, да припомним какво е договорено назад във времето и къде се намираме днес.

За съжаление, това което ще припомним като постигнато от синдикатите е благодарение на световните синдикати. В България е взето наготово. Което вместо да бъде надграждано се руши от казионните синдикати, защото вярно служат на управляващите, на работодателите, а и самите те са работодатели.

Това, което искаме да изведем на първо място като положително, не е ода във възхвала на синдикатите. Няма нищо идеално. И синдикатите не са изключение.

Да си припомним, а някои може би и не знаят, за някои неща постигнати от синдикатите в световен мащаб:

- Да има трудово законодателство

- 8-часов работен ден

- Право на почивка по време на работа и през работната седмица

- Безопасни условия на труд

- Право на колективно трудово договаряне

- 40-часова работна седмица (а във Франция – 35-часова)

- Правото на платен отпуск

- Правото на пенсия

- Правото на сдружаване (което в България, за на-голямо съжаление, го има като право в Конституцията, но модерните управляващи на практика не го позволяват)

- Правото да стачкуваме (за съжаление в България, с този закон, който имаме, на практика е забранено)

Факт е, че доста от тези изброени по-горе права не се спазват и се нарушават от държавата и от работодателите и днес.

Това, разбира се, не е пълния списък на постигнатото от синдикатите до сега.

Списъкът е много, много дълъг. Като обръщаме внимание, че тези права са постигнати от хора сдружени в Синдикат. Не от хора в инициативни комитети, или партийки, даващи мило и драго да се снимат с висши държавници и ги е страх даже да извикат „Оставка!“.

В България тези права приемаме за даденост и забравяме на кого го дължим.

А ги дължим на много знайни и незнайни хора, които са отстоявали правата на работещите. Много са дали и живота си в защита на тези права. Заплашвани по всякакви начини, гонени, преследвани и убивани по време на стачки и протести от правителствени и частни полиции, милиции, охранители, гвардии, армия, жандармерия и какви ли още не агенти стрелящи в масовия случай срещу невъоръжени хора. навсякъде по света. дори и В демократичните САЩ.

Странното е, че нашите трудещи се, които въобще не са се сблъсквали с нещо подобно, все се „оправдават“ колко ги е страх. А би трябвало да се замислят, че ако не отстояват правата и интересите си, никой друг няма да им гарантира тези права, извоювани с кръв и жертви назад във времето.

Заради това, че постоянно се оправдаваме със страха и чакаме някой нещо на готово да ни поднесе, сме на последно място в Европа по доходи, жизнен стандарт, условия на труд и все повече губим от правата си. Като на първо място правото на сдружаване и правото на стачка, а от загубата на тези права произлизат редица негативни последици за работещите.

Страхувайки се да се изправят срещу реалната действителност, синдикатите в България се превърнаха в казионни, служат вярно на управляващите, взаимно се подкрепят един друг. В момента не може да разбереш кой работодател, кой управляващ, кой синдикалист.

Синдикалната дейност се превърна в защита на лични интереси и набавяне на материални изгоди.

Поради тази причина, както управляващите, така и казионните синдикалисти изживяват златния си век.

Държавата им е поднесла на тепсия имущество за милиарди лева, европейски фондове, взаимоспомагателни каси и застрахователни дружества (за които контролните органи си затварят очите и не ги контролират), участие в бордове на директори, директорски места и управленски служби, участие в партийни листи на управляващите и места в общински съвети.

Още много неща може да се изброяват, но след тези облаги е нормално казионните синдикати да се крият и едва ли биха тръгнали да защитават интересите на трудещите се, така както са го правили много знайни и незнайни хора, които споменахме по-горе, много от тях давали и живота си за защита на своите права.

С дейността си в годините на прехода казионните синдикати опорочиха тотално смисъла на синдикализма, превърнаха се в синдикати послушници на управляващите.

Управляващите имат нужда от такива подобия на синдикати. От една страна, пред Европа  демонстрират социален диалог с работодатели и синдикати, от друга страна, под прикритието на този уж социален диалог експлоатират трудещите се, не се съобразяват с техните искания, интереси и права и трупат по-големи печалби на техен гръб.

Вместо да бъде пазено и надграждано постигнатото за повече от век като права на работещите, нашите съвременни „синдикалисти“ с делата си ни връщат десетилетия назад.

Но колкото и да ни обясняват какво голямо зло са синдикатите, все пак е факт, че за да можем да отстояваме трудовите си интереси и права, както го правят трудещите се по света, сдружаването в синдикални организации е необходимост.

А за да вървят синдикатите и синдикалните лидери в правилната посока е изключително важно членовете по места да са будни, критични, изискващи, и ако някой синдикален лидер си позволи да загърби общите интереси да бъде незабавно заменен. Общоизвестна е и порочната практика в казионните синдикати лидерите да са такива десетилетия наред и дори да остават синдикални лидери и след като са придобили право на пенсия, а работодателите ги държат на работа и като пенсионери, защото са им удобни. Защото в голяма степен безразличието на синдикалните членове по места, това че не упражняват контрол и не изискват от лидерите, които са избрали е причина тези лидери да си позволят да загърбят и да не защитават интересите на трудещите се.

Така че, без синдикати, и то синдикати, които не са плюшени мечета на властта и златни патерици на работодателя, правата на работещите могат да бъдат загубени или да останат на хартия. Ако това ви се струва невероятно, добре дошли в България, където това вече се е случило.

Някой ще каже „Е, няма такава държава!“. Ние казваме „Не, има такава държава! И тя е държава на апартаментгейт, терасагейт, суджукгейт, продажни синдикалисти и калпави грабливи политици, които ни сме си избрали, и неясно защо търпим.

За съжаление, докато продължаваме да ги търпим ще бъдем най-бедните в Европа.

Докога?

Не е ли време да ги изметем?!